Истории от малкото градче: Старецът и столът на спомените
Старецът седеше сам на стария дървен стол, донесен от читалището в градчето преди повече от 40 години. Беше студен следобед, а зимното слънце едва пробиваше през сивите облаци, хвърляйки бледа светлина върху лицето му. Гледаше в празното, а очите му – избелели от времето – бяха пълни с тежки спомени.
Преди години тук беше шумно. Смехове, разкази, разгорещени шахматни партии… Клубът беше сърцето на квартала – място, където хората се събираха не само за игра, но и за живот. Сега вратата рядко се отваряше. Един по един приятелите му си бяха отишли, оставяйки го сам, все по-сам.
Минаващи хора го поглеждаха бегло, някои дори се усмихваха от учтивост. Но никой не спираше. Никой не питаше как е. А той седеше там всеки ден – не защото нямаше къде да отиде, а защото тук беше всичко, което му беше останало.
Падна първата снежинка. Тя се завъртя във въздуха и кацна на ръката му, сякаш за миг искаше да му каже, че не е съвсем сам. Той я погледна, усмихна се леко и прошепна: „Здравей, стара приятелко.“
